Има ли оптимизъм за бъдещето на Тунис

Миналата неделя, на 25 юли – знаков ден за Тунис, защото на тази дата през 1957 година там е провъзгласена републиката, президентът Каис Сайед направи нещо, което разтърси тази млада северноафриканска демокрация. Позовавайки се на текст от конституцията, който му дава допълнителни правомощия, в случай че над страната е надвиснала „непосредствена заплаха“, Сайед обяви, че разпуска парламента за 30 дни, че уволнява премиера и че ще изпълнява функцията и на главен прокурор. Депутатите са лишени от имунитет от съдебно преследване. А освен това, с мотив, че са необходими по-сурови мерки срещу разпространението на коронавируса, президентът въведе комендантски час и забрани пътуванията извън населените места и събиранията на повече от трима души на открито.

Политическата класа на практика е временно закрита и властта е съсредоточена в ръцете само на един човек. Но вместо вълна от протести, това предизвика почти всенародна радост. 10 години след свалянето на диктатора Бен Али тунизийците са в окаяно икономическо състояние, а страната им е сред тези с най-висока смъртност от Covid-19 в света.

Събеседници по темата в предаването „Събота 150“ са Тарек Мегериси от Европейския съвет за външна политика и Уилям Лорънс от вашингтонския Институт за Близкия изток. 

„Революциите понякога траят дълго време. Арабската пролет може да бъде интерпретирана като осъзнаване, че системите, които са били наложени след получаването на независимост на отделните държави в средата на миналия век – авторитарните режими, вече не са адекватни. И че трябва да влеят в сила нов вид отношения между правителствата и гражданите на арабските държави. Хората вярват в това, дори в Египет, където изглежда, че духът е натъпкан обратно в бутилката. Вярата в промяната няма да изчезне, може само да се проявява по нови и нови начини. Надявам се, че Тунис ще е страната, в която няма да се стигне отново до насилие. Според мен каквото и да се случи, то няма да е краят на Арабската пролет – само може би един труден етап от нея“. 

Тарек Мегериси е оптимист за демокрацията в Тунис. Защото отговаря по следния начин на въпроса дали са верни оценките, че президентът Каис Сайед извършва преврат, или наистина спасява Тунис от смъртоносна заплаха: 

„Бих казал нито едното, нито другото. Това беше опит за завземане на цялата власт, какъвто обикновено се определя като автогол. И прилича на някои ходове на Сайед, предшествали тези действия. Причината никой, който следи събитията в Тунис, да не може с ръка на сърцето да твърди, че е изненадан е, че планът за случилото се миналата неделя беше публикуван още през май от едно онлайн издание. И въпреки че Сайед отрече да готви нещо такова, стана ясно, че планът е бил на бюрото на един от президентските съветници. Освен това Сайед се възползва от позицията на последна инстанция по всички конституционни въпроси. Това е защото политиците още не могат да се разберат за създаването на конституционнен съд. Пример за това как Сайед използва ситуацията за своя изгода е току-що отстраненият от него премиер Хишам Мшиши. Той всъщност беше президентски съветник и през януари, по спорен от конституционна гледна точка начин, Сайед го наложи на парламента като единствен кандидат за премиерския пост“.

Според Уилям Лорънс, който е бивш американски дипломат, служил в седем арабски държави, а сега преподава политология и международни отношения в American University – Вашингтон, за класически преврат не може да става и дума – защото най-малкото не са минали и седем дни от началото на събитията, а освен това президентът все пак е част от властта, а не външна сила. Но: 

„Не смятам също, че Сайед се опитва да спаси демокрацията от някаква непосредствена заплаха. Може би се опитва да приложи по-добри мерки за справяне с коронавируса и за съживяване на икономиката. Декларира и желание да удари корупцията. Но не демонстрира почти никакво уважение към конституцията. Обявява се срещу политическите партии и за „пряка“ демокрация тип „Кадафи“ – с народни комитети, а не парламентарна“. 

снимка: ЕПА/БГНЕСснимка: ЕПА/БГНЕС

Ефектно сравнение. Но кой е всъщност Сайед и какви са мотивите му да застраши демокрацията в страната си, макар и да се кълне, че нищо няма да ѝ се случи? Той е университетски преподавател по конституционно право, без опит в политиката, но спечели изборите преди 2 години със 73 процента от гласовете. Подкрепиха го всички прореволюционни партии, дори най-голямата – ислямистката „Еннахда“. А електоратът го хареса, защото извънсистемният Сайед усети всеобщото негодувание от политическата класа, оказала се неспособна да осъществи и икономическа революция след политическата.

Как обаче се стигна първо до избирането му, а след това и до ситуация, в която след няколкомесечно непримиримо противопоставяне с ислямистите от „Еннахда“ Сайед на практика концентрира цялата власт в ръцете си? Уилям Лорънс:

Както в Съединените щати, в Бразилия, в Унгария… Популисткият опортюнизъм, дори корумпираният популистки опортюнизъм, както беше в случая на Америка, може да печели понякога – когато има натрупано недоволство в обществото. Сайед няма никакъв опит в политиката, няма дори партия, но успя да яхне вълната на негодуванието и на революционните, и на контрареволюционните сили в Тунис. Първите не бяха доволни от работата на парламентарните партии преди 2019 година и искаха да ги изхвърлят всичките от политиката. Вторите пък искат да освободят страната от ислямистите. Но Сайед, макар да има подкрепата на тези два лагера, не е кадърен да управлява.

Нищо не е свършил както трябва досега. Защото, също като Доналд Тръмп си мисли, че ролята му е да наказва политическите си противници, а не реално да управлява държавата. 

Изненадващо ли е, че въпреки опасенията, че страната ще се подхлъзне към авторитарно управление, улиците са пусти – никой не протестира както преди 10 години?

Той направи невъзможни каквито и да било политически събирания. Забрани повече от трима души да са на едно място на открито. Освен това най-голямата ислямистка партия беше принудена да призове към диалог, вместо към протести. Тя се страхува от повторение на алжирския сценарий от 1992-а или на египетския от 2013-а, когато и където ислямистите бяха свалени насила от власт.

Дали Сайед срещу „Еннахда“ е повторение на Абделфатах ас Сиси срещу „Мюсюлманските братя“ в Египет? Тарек Мегериси:

„По-точно сравнение би било не с Египет, а с Обединеното кралство и Брекзит. Защото вижте – хората са много разочаровани от политическата класа и се чувстват онеправдани. И изведнъж се появява човек като Сайед, представя се за противник на статуквото и обещава да пресуши корупционното политическо блато“. 

Президентът обаче тепърва ще се изправи пред сериозно изпитание – ако задържи властта само за себе си, ще трябва лично да въведе мерки за затягане на коланите, с което несъмнено ще насочи част от народния гняв срещу себе си. Но без тях Тунис няма как да получи четвърти поред заем от Международния валутен фонд. Сайед няма да може да осигури обещавания от него просперитет и ще изпадне в електорална немилост в рамките на година или дори по-скоро, смята дипломатът Лорънс. А и анализаторът Мегериси:

„Всяко негово решение неизбежно ще води до намаляване на броя на подкрепящите го тунизийци. Съветниците му май схващат това, защото изглежда, че го насочват не към реални действия срещу кризата, а към популизъм, който да радва тълпата. Това може да означава арести на политици за корупция и показни съдебни процеси. Такова парадиране обаче може само да влоши кризата и е път към налагане на авторитарно управление“.

Каква част от вината за изпитанията пред демокрацията в Тунис носят ислямистите от „Еннахда“?

„Еннахда“ е най-голямата политическа партия в Тунис. Тя имаше водеща роля във всичките правителства след свалянето на Бен Али от власт. Няма как да не носи огромна отговорност за политическата и икономическата стагнация, за това, че Тунис забуксува в процеса на демократизация и все не успява да се погрижи както подобава за населението си. „Еннахда“ обаче не са единствената причина Тунис да се проваля. Защото те винаги са търсили компромис с останалите елементи от тунизийския политически спектър. И това е кошмарът на „Еннахда“ – защото тъкмо с консенсусната си политика, те отблъснаха голяма част от поддръжниците си“.

Възможен ли мирен изход от кризата с диалог между Сайед и ислямистите?

„В Тунис това вече е правено. И затова един квартет от неправителствени организации бяха удостоени с нобелова награда за мир, след като помогнаха за постигане на политическо споразумение и приемане на нова конституция в момент, когато по подобен начин през 2013-а година парламентът беше „замразен“ и системата беше пред колапс. 

През 2013 година имаше по-голяма възможност за постигане на консенсус – политически, за разпределение на властта. А днес пространството за маневриране е далеч по-малко. Президентът Сайед не показва желание да преговаря с политическите му противници. И изглежда нещата вървят в опасна посока. Въпросът сега е дали Сайед ще приеме сделка, или ще продължи да играе ролята на популистки герой, който се бори срещу системата с риск така да извърши политическо самоубийство, но и да убие демокрацията в Тунис“.

30 дни е конституционният срок на извънредните президентски правомощия и тогава ще е истинското изпитание – дали той ще бъде спазен, дали скоро ще има нов премиер, както Сайед обеща, и пътна карта за излизане от кризата. И кое ще се окаже вярно – обещанието му да не капне нито капка кръв по улиците на Тунис или заплахата, че при протести и насилие ще вали дъжд от куршуми.

Събитията в Тунис би трябвало да са притеснителни и за Европейския съюз. Той обаче, характерно вече, въпреки претенциите да е геополитическа сила, не реагира активно, а изчаква да види какво ще стане, защото се страхува, че с ясна и категорична позиция може да изгори някои мостове, казва Тарек Мегериси.

„Опитът от Либия, Египет и други държави показва, че в такива случаи европейците страдат в последствие – от повече заплахи за сигурността им и по-голяма миграция“. 

снимка: ЕПА/БГНЕСснимка: ЕПА/БГНЕС

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *